GSM: 0888 428276; 0879 428276
villa.mezek@abv.bg

Мезек е село в Южна България с население около 350 жители. Разположено е на равнинен терен в Тракийската низина в подножието на Източните Родопи, на 10 км западно от общинския център – Свиленград и на 50 км югоизточно от областния център Хасково.

Мезек е основано на 2 км източно от сегашното му местоположение в местността „Орехите“ (старо име: „Юртището“) по сведения на стари хора от селото. В миналото селото се нарича Музак, което по превод на Филов означава музей. По това време селото се състои от 800 - 1000 къщи. Бива обект на чести нападения поради разположението му на натоварен път, който свързва Централна Европа и Близкия Изток.

Намерени останки в Мезек свидетелстват, че при такова нападение е било разрушено. След това разрушение селяните временно бягат от него и като се връщат образуват ново село по източните склонове на Източните Родопи. Датата на преименуването на Музак в Мезек не е известна.

Край селото съществуват три историко-археологически обекта. Единият е тракийска гробница от третата четвърт на 4 век пр.н.е., вторият е византийска крепост и третият е куполна гробница непосредствено преди връх Шейновец.

През лятото на 2006 г. е маркирана екопътека от центъра на селото до връх Шейновец. Дължината й е около 7 км /в едната посока/. Около 6 часа са необходими за отиване и връщане. Добре е да сте запасени с вода, защото теренът е сух. Панорамата, която се разкрива от върха е истинска награда за усилието при изкачването!

През 2008 г. село Мезек се обявява за еко селище, като жителите му отказват да ползват полиетиленови торбички, а само торбички от плат. А през 2009 г. селото получава златен печат за уникално европейско селище, присъдена му от ”Официалното представителство на уникалните селища в Европа” и „Европейски форум на експертите”.

През 2013 г. е изградена велопътека по маршрут от отклонението на пътя за с.Мезек / ГКПП „Капитан Петко”/до входа на с.Мезек

 

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ В ОБЩИНА СВИЛЕНГРАД

1. Тракийска гробница при с. Мезек.

Тя е открита в една от най-големите могили на територията на Р. България с височина 14 м и диаметър повече от 90 м. Намира се на 600 м югоизточно от Мезек.. Въпросната гробница е известна сред населението с името „Мал-тепе”, което на български език означава „Иманярска могила”. Публикувана е през 1931 г. от известния български археолог Богдан Филов.

Гробницата при Мезек е една от най-големите на Балканския полуостров и представлява великолепно архитектурно съоръжение. Има ориентация изток-запад с вход от изток и е изградена от големи, добре обработени каменни блокове. Никъде не е използван хоросан за спойка на квадрите, които са свързани помежду си с железни и дървени скоби. Общата дължина е близо 30 м. Археологическите проучвания показват, че гробницата е използвана нееднократно. Намерените в нея предмети се датират от втората половина на ІV в. до средата на ІІІ в. пр. Хр. Невъзможно е да се установи точният брой на извършените погребения. Обектът е открит от местни хора, които са нарушили стратиграфията и оригиналния вид на гробницата. Богдан Филов е принуден да прави възстановка на местоположението на отделните намерени вътре предмети по разказите на очевидците. Той достига до извода, че в крайна сметка броят на извършените погребения е най-малко четири.

Гробницата е обявена за „паметник от национално значение” още през 1968 г. Пътят, водещ до Тракийската гробница, е превърнат в терен за Стрийт арт изкуството - изрисувани са 600 кв.м от него, а по маршрута са поставени 50 м преносими платна с картини,отразяващи епохата на траките.

 

2. Средновековна крепост при с. Мезек.

Тази твърдина е една от най-добре съхранените древни крепости по българските земи. Намира се на възвишението „Калето”, непосредствено над западните покрайнини на селото. Стените й ограждат площ от около 6.5 дка с план на неправилен четириъгълник с приблизителни размери 110/60 м. Зидовете са изградени от ломен камък, споен с бял хоросан. В защитата на крепостта са включени общо девет кули, всички със заоблена форма. След извършените през 1983 г. археологически разкопки се установи, че те са устроени по различен начин и имат различно предназначение. Повечето са кухи отвътре, като комуникацията между етажите е ставала чрез дървени стълби. Освен бойните функции, вътрешността на една от кулите е била приспособена за затвор. Най-високата е на цели три етажа, като горните два са с бойници за обстрелване на врага. По-всяка вероятност тя е била предназначена за последно убежище на защитниците при евентуално превземане на крепостта от противника. Достъпът до бойните платформи на стените е ставал посредством три каменни стълби, разположени в най-невралгичните сектори на отбраната. Крепостната стена е завършвала отгоре с настръхнали зъбери, които са били запазени допреди век.

При неколкократните археологически разкопки не са открити материали, по-ранни от ХІ в. Построяването на твърдината трябва да се отнесе към епохата на византийския император Алексий І Комнин (1081-1117). Тя е функционирала до османското нашествие в края на ХІV в. Крепостта е замислена като солидно фортификационно звено и в нея е имало интензивен живот. Разкрити са няколко зърнохранилища с овъглено жито, където се съхранявали хранителите припаси. Многобройни са намерените железни върхове на стрели, шпори и конски подкови, свидетелстващи за ежедневието на войниците от гарнизона. Каменни мелници, метални инструменти, огрибки за нощви и др. подобни предмети пък разказват за бита на обикновеното население.

През 1968 г. обектът е обявен за „паметник от национално значение”.

 

3. Средновековна крепост при с Маточина.

Тя се намира върху неголямо плато, в чиито склонове се плискат водите на р. Тунджа. Отдалеч се вижда високо запазената самотна кула с изронени от времето стени. Това са останките от мощно отбранително съоръжение, издигнато на мястото на по-стара крепостна стена, някога опасвала цялото плато. От древното укрепление днес личат само основите. Начинът на градеж и един монограм, изработен от тухли над входната врата на кулата, показват, че тя е била издигната около ХІІІ в. Строителната техника е чрез редуване на тухлени и каменни пояси.

Късното укрепление представлява ансамбъл от масивната кула, свързана с полукръгло уширение на изток. Вътре се е влизало през добре защитена порта. В малкия двор край кулата се виждат следи от полуцилиндрични сводове, закриващи под себе си масивни тухлени стълби. Под тях пък се оформя обемиста цистерна за вода, вкопана в земята. Течността се е черпела от тесен отвор, закриван с голяма каменна плоча.

Самата кула е запазена до 10 м височина и представлява огромна продълговата постройка. Вътрешно е разделена посредством два пиластъра на северно и южно крило. Нагоре чрез масивен каменен свод сградата е разделена на два високи етажа, които от своя страна се делят по на още два етажа посредством дървен гредоред. Общо сега личат един приземен и три междинни етажа. По своята същност късното укрепление е типична жилищно-отбранителна кула, замък, на някаква видна аристократична фамилия от втората половина на ХІІІ – ХІV в. Най-близка аналогия е замъкът Питион на известния византийски благородник и по-късно император, Йоан Кантакузин. Той се намира в Гърция на 10 км от Димотика и само преди две години бе възстановен по европейските програми. Днес той е посещаван от много туристи.

Руините край с. Маточина са обявени за „обект от национално значение” през 1968 г.

 

4. Скална църква при с. Маточина.

Намира се на 2 км югозападно от селото на скалисто възвишение. Местното население нарича обекта „Декили кая”. Скалата църква е оформена като правоъгълно помещение с издялан в камъка свод. Дължината на наоса е 9.9 м, а височината достига 5 м. Вътре се влиза през също засводен коридор с дължина 4.4 м при височина на свода 3 м. Вляво от входа личат изсечени в скалите стъпала, водещи към билото на възвишението. На равното плато личат следи от няколко изсечени в камъка гроба. Според наличните данни, скалната църква може да се отнесе към периода Х-ХІ в.

Обектът е обявен за „паметник на културата от национално значение” през 1968 г.

 

5. Скална църква при с. Михалич.

Намира се на 1 км от селото на стръмния западен склон на скалисто възвишение. Тукашните хора са съхранили името на храма, наричайки местността „Ай Пандо” („Св. Пантелеймон”). Не случайно и сега там има оброчище. Древният храм се посещава на празници от околното население, извършват се християнски ритуали и е оставят дарове. От една скална пукнатина във вътрешността изтича вода, която според хората е лековита. Тя не е постоянна и извира периодически. Самото й появяване се счита за Божествено знамение.

Строителите са се постарали да придадат на храма формата на елегантен кръстокуполен храм с полукръгъл олтар и две странични полукръгли конхи. Вътрешното пространство е с размери 12/11 м. Отгоре в скалата е издялан красив купол. Той има диаметър 5.5 м и височина до най-високата точка 6 м. В стените пък са изсечени пиластри и капители, които, както и куполът, имат изцяло декоративно-художествено предназначение. Незнайните архитекти са постигнали удивителна прилика с класическите кръстокуполни християнски храмове. На няколко места по стените са издялани кръстове. В църквата се влиза чрез монументално изсечено в скалите стълбище от 14 стъпала. Отстрани са оформени дълбоки ниши за поставяне на дарове и икони. Изглежда над откритото стълбище някога е имало дървен навес, от който личат дупките в страничните скали. Приетата на този етап от изследванията датировка е Х-ХІ в.

Няма съмнение, че този обект е сред най-добрите образци на християнската скална архитектура на територията на Р. България. Обявен е за „паметник от национално значение” през 1968 г. на специфичния религиозен туризъм, който вече добива популярност в страната.

 

6. Мостът „Мустафа паша” в Свиленград.

При Свиленград се намира главният брод на пълноводната р. Марица. Това прави местността особено важна още от стари времена. След завладяването на района турците изоставят стария международен път, минавал край древното антично селище Бурденис (Бурдепто), чиито останки се намират до сегашния квартал „Васил Талмазов”. Те избират за комуникация десния бряг на реката, което налага преминаване през брод. За тази цел се създала цяла професия на лодкари, поддържали линията чрез салове и каици. Пръв за брода споменава Бертрандон дьо ла Брокиер в 1433 г., преминал там Марица с каик.

Неудобствата от подобен вид преминаване налага изграждането на голям каменен мост. С труда на околното население той е завършен между 15 септември 1528 и 4 септември 1529 г. Дълъг е 295 м и е широк 5.5 м. Платното от каменни плочи стъпва върху 20 грижливо иззидани от дялани камъни сводести отвори („гьозове”) за пропускане на водите на Марица. Парапетите на моста са също от каменни блокове с почти еднакви размери – по 353 екземпляра от всяка страна. Точно по средата на съоръжението се издига официалната „тариха” – надписът за съграждането му. Той е върху четириъгълна стена с размери 6/4.4 м и съобщава датата на построяването и султана, при който мостът е създаден – Сюлейман Великолепни. Самият строител пък е великият везир Мустафа паша, на чието име е кръстен. Предполага се, че широките стъпки са легнали върху дървена скара от дебели дъбови трупи, редени и скачени с железни скоби дълбоко в пясъка. Каменните блокове в основите на стъпките също са свързани с железни скоби.

Край моста Мустафа паша построил голям кервансарай, дълъг 130 и широк 30 крачки, побиращ 700 коне или камили. До него са издигнати красива джамия, училище, болница и баня. От северната стана а международния път пък се оформя квартал от занаятчийски и търговски дюкяни. Днес от всички тези сгради е останала единствено турската баня.

През този главен път през ХVІ-ХVІІІ в. преминават повечето пътешественици и дипломати, пътуващи от Европа за столицата на Османската империя, Истанбул. Още след построяването му те с възторг съобщават за новия дълъг каменен мост и комплекса около него, построени от Мустафа паша. Венецианският посланик в империята Бенедито Рамберти възхитено разказва за него: „Целият от мрамор и по средата с един позлатен надпис”.

Мостът „Мустафа паша” е деклариран от НИПК през 1985 г. В декларационната карта той е отбелязан като: „Уникално за епохата си мостово съоръжение, обект на възхищение на много европейски пътешественици от ХVІ до ХVІІІ в.”. През 2001 г. Експертният съвет на НИПК го обявява за „паметник от национално значение”. В протокола се констатира, че това е най-дългият запазен мост в България от това време. Със същия документ свързаната с него турска баня се обявява за „паметник от местно значение”. Към настоящия момент „турската баня” е превърната в Арт галерия и информационен център.